Последната седмица преди Заговезни е посветена на балове и веселие — до Сирна неделя празнува цяла Москва, за да потъне след това в тишината и молитвите на Великия пост, прекъсвани само от камбанен звън.
На губернатора на старопрестолния град никак не му е до веселби. В Москва безчинства шайка измамници, направили за смях немалко високопоставени личности. В нахалството си бандитите, които оставят след себе си вместо подпис карта с образа на вале пика, пронизват и в двореца на самия губернатор. Никой няма представа от колко души се състои шайката, но очевидно всички са великолепни актьори и майстори на дегизировката, остроумни, лукави, и умеят да се възползват от човешкото лековерие. Няма кой да помогне на изпадналия в безизходица губернатор — освен, разбира се, чиновникът за специални поръчения Ераст Фандорин.
На фона на празненствата в Москва започва ожесточено състезание по ловкост и остроумие между Ераст Фандорин и загадъчния „Вале Пика". Подпомаган от верния японец Маса и новия си помощник недодялания полицейски куриер "Полпаноб, Фандорин се надлъгва с „Вале Пика" в един нескончаем маскарад, в който се намесват измамени съпрузи, невероятно скъпи източни скъпоценности, оперетни балерини и съвсем истински престъпници и злодеи.
Кой кого ще надхитри? Дали Фандорин е намерил най сетне достоен противник ще разберем в края на очарователния криминален карнавал, с който ни изненадва този път виртуозът на литературните стилове Борис Акунин.
Без съмнение явлението в съвременната руска литература от последните две години е Борис Акунин.
Запазила почти непокътнати ресурсите си от перестроечно време, руската книжна индустрия няма проблеми с произвеждането на събития. И като тираж, и като критическо внимание Акунин се вмества в категорията \"интелектуален бестселър\", там, където обикновено слагаме Еко и Патрик Зюскинд. \"Азазел\", първият роман, подписан с името \"Борис Акунин\", се появява през 1999 г. и критиката веднага обръща внимание върху странната кримка, ситуирана в 1876 и издържана като език и типажи в духа на леките, \"водевилни\" места у Достоевски. Появяват се и първите съмнения, че това е псевдоним на известен, \"сериозен\" автор, решил да припечели някоя рубла. Много бързо обаче се появяват цели 8 романа с общ герой Ераст Петрович Фандорин - героят-детектив, който в първия роман е скромен помощник-полицейски, за да се превърне след това в \"чиновник за специални поръчения\", имащ достъп до тайните на руския светски живот и имперската дипломация. Отделните книги са издържани в различни поджанрове на детективското четиво - полицейски роман, шпионски роман, \"херметичен\" роман-разследване, политически трилър... Междувременно бързо-бързо пада и тайната на псевдонима - оказва се, че Борис Акунин всъщност е Григорий Чхартишвили - известен японист, преводач на Мишима Юкио и зам.-гл. редактор на \"Иностранная литература\". \"Акунин\" всъщност на японски значело \"злодей\".
През 2000 г. Борис Акунин подхваща нова поредица - този път действието се развива в средата на ХIХ век в провинциална Русия, а детективската роля е поета от младата монахиня Пелагия. Това са романите \"Пелагия и Белия булдог\" и \"Пелагия и Черния Монах\" - последната, току-що отпечатана книга на Акунин.
Междувременно критиката се разделя на две. Едните не могат да понесят популярността и свръх-продуктивността на Акунин/Чхартишвили и го заклеймяват като чисто комерсиален автор. \"Akunin - това вече е един своеобразен \"Газпром\", промишлен гигант с филиали в провинцията и представителства във всички епохи; литературен олигарх, присвоил си най-богатия природен монопол - монополът върху руската класическа литература\" (Лев Данилкин). Други обаче виждат именно в него така дълго чакания синтез между качествено и в същото време силно четивно писане. По повод на последния му роман Вячеслав Курицин, стопанин на най-богатия и най-редовно обновяван сайт за съвременна руска литература в Мрежата, обяви, че това всъщност е първият руски постмодернистки роман - макар самият Курицин вече да е написал цяла книга за руския постмодернизъм.
В едно критиката е, общо взето, единодушна - романите за Пелагия са много \"по-постмодерни\" в сравнение с Фандоринския цикъл, т.е. по-плътни като стил, с много повече равнища на алюзии, игри и стилизации, с една дума - по-литературни, макар и да спазват законите на детективската фабула. Всъщност онова, за което Акунин се грижи най-много, са интригата, от една страна, и плътността на фактурата, достоверността на детайла, \"вживяването\" в духа на епохата със скандалните хроники, изобретенията, клюките и т.н., от друга.
Боян Станчев, \"За явлението Борис Акунин\"