- Навън е хладно - рече келнерът.
- Няма значение, добре е.
Вън бе наистина хладно, духаше вятър, но можеше да гледаш Алпите. Планината се издигаше, току-речи, веднага зад отсрещните къщи, масивна и непристъпна, затулила с ръбестите си грамади половината небе. В сините сенки на склонове зъзнеха борови гори, по стръмнините бяха надвиснали влажни зелени канари, а още по-горе, високо над разкъсаните облаци, синееха снеговете.
След хаоса на зъберите и скалистите вериги улицата на градчето изникваше в котловината като неочаквано гнездо на реда и човешкия уют. Прясно боядисани розови и кремави вили, барове с червени навеси, грижливо подкастрени дръвчета. Дори старинната готическа черква в дъното на улицата изглеждаше прилежно лъсната и почистена от праха, като украшение в гостна.
Келнерът ми донесе кафето, направи още някаква бележка за студа и се прибра. Наоколо нямаше никого. Почти никого, защото на съседната маса възрастен мъж седеше пред чаша димящ грог.
„Човек на ракията" - помислих, като поглеждах сбръчканото лице и хлътналите размътени очи.
- Лошо време, нали, господине? - рече непознатият, като забеляза, че го гледам.
- Какво искате, есен е - промърморих. И от любезност добавих: - Вие тукашен ли сте?
- Да, тукашен. Всъщност французин съм, но понеже от трийсет и пет години живея тук, може да се каже, че съм тукашен.
- Сигурно приятно се прекарва в това градче. Алпите, въздухът...
- Отдавна ли сте пристигнали?
- Тази сутрин. И довечера заминавам.
- Е, тогава за вас ще бъде приятно. Тук става скучно от втория ден. А по-нататьк е съвсем отвратително. Алпите, вярно е. Обаче хората...
- Че какво им е на хората?
- Нищо - усмихна се криво непознатият. - Хора като хора.
Той поразбърка с лъжичка грога си, отпи малко, за да се увери, че не е горещ, и после го обърна наведнъж.
- Едно само ще ви кажа: не съм виждал по-алчни същества. И кожата си биха продали, стига да е на добра цена.
Келнерът отново се показа:
- Някой плаща ли?
- Никой не плаща. Донеси ми още едни грог.
- Не мразят парите, тъй ли?
- Да мразят! Че те само за това живеят. Свили са се в тоя трап и чакат жертви. Всеки стиска малкия си фокус: кафеджията тук печели от Алпите; оня на ъгъла лапа от изгледа на катедралата: собственикът на „Златен елен" ни привлича
с виенски котлети, а домакинът на „Златна рибка" с красивата си жена. Не ги знаете вие тия хора. Какво мислите, че правят в тоя миг? Живеят? Радват се? Скърбят? Нищо подобно. Чакат. Цял ден само чакат. Чакат прибирането на касата.
А, тогава тия флегми най-сетне оживяват. Особено ако приходът е добър. Ако приходът с добър, господарят ще се разтопи от блаженство, ще изпие чаша вино повече и ще се въргаля с жена си по кревата като на млади години. Келнерът беше донесъл грога и стоеше до масата. /.../
Богомил Райнов