И друг път съм го казвал и ще повторя, че с Емилиян Станев всяка европейска нация би се гордяла, само ние, българите, още се колебаем!

В неговата работа имаше сладострастие. Той пируваше, наслаждаваше се от написаното. Но имаше и периоди, пълни с униние. Сякаш слана бе паднала и бе попарила всичко. Седеше мрачен и неразговорлив, сякаш всичките му гемии бяха потънали... Жилав човек беше, но и лесно нараним!

Той беше мечтателен човек и един от малцината българи, видели и рая, и ада... Каквото видя там, описа, без нищо да спести, но и без нищо да добави от себе си!

След като ни напусна и премина на оттатъшния бряг на живота, то на отсамния бряг ние, българите, останахме с един човек по-малко. Виждам го сега как стои на оттатъшния бряг на живота, пуши, гледа към нас и пита: „Какво се туткате все още там?... Докога ще се туткате?"

Какво бих могъл да отговоря на писателя!...Знам ли и аз, Емилияне, за какво все още тук се туткаме и докога ще продължим да се туткаме!
Мигар може някой да ти каже?

Йордан Радичков