Ето че дойдоха страшни времена: на „меката мисъл" и унизеното слово. Едно отровно безразличие се надига бавно, подобно на злокобна мъгла, моментни суматохи и сензационни спорове. Модерните речи станаха високопарни и смешни. Вече нищо не е вярно нито измамно, в един свят на дърдорене и подозрение всичко ще бъде "равноправно". Философия, политика, литература, вестници: логорея от празни изречения и безсмислици залива епохата, която вижда как образът триумфира над словото, „реалността" над истината. Време на изоставеност и отчаяние, време на безотговорност и на "говорене заради самото говорене"... Този апотеоз на идолопоклонничество на техниката сред една фалшива реалност, тези множащи се образи и измамни богове постепенно изграждат недопустимото. „Непоносимо страдание, казва Жак Елюел, ужас. Човекът не може да живее без истина. Той не знае точно от какво страда" но живее в тази скрита паника, в отчаянието да бъде, отсъствайки."
Защо словото бе „пленено" по този начин? Защо - открай време - триумфиращите днес знак и образ са се противопоставяли на словото, което трябва да бъде завладяно отново? Как да свържем словото с живота, модерния човек с неговото бъдеще?