"В живопистта си Ивайло Мирчев често прилага композиционния похват да разделя по хоризонтал полето на картината, като по тази линия разполага редици от дървета или къщи. Сякаш търси равновесието между небето и земята. А използването на infinito като средство за постигане на времева и продължителност, за движението и преливането на една форма в друга в иначе смълчаните пейзажи, за превръщане на мига във вечност е характерен похват на художника. Светлина, прозрачност, хармония, драматични контрасти… „Видимостта“ е пречупена през вътрешното зрение на художника. В сякаш незначителните мотиви се съдържа частица от „божественото намерение“. Дали не поради това сред акварелите на Ивайло Мирчев толкова често се появява образът на Храма? Има някакво вътрешно духовно родство между двамата автори Иван Гранитски и Ивайло Мирчев. Така стихосбирката може да се приеме и като поетичен диалог между тях."
Иван Маразов