Тази „История на дипломацията” на Джеръми Блек е изследователски опит, чиято цел е да проследи и анализира сложната и често драматична динамика на формите и моделите на дипломация в европейския и неевропейския свят. Книгата се занимава най-вече с последното половин хилядолетие (1500-2010), като с повече или по-малко подробности обосновава няколкото авторски амбиции, очертани в първа глава. Съдържанието - изложено на разбираем, увлекателен език - е разгърнато по две линии: външно-хронологична, под формата на осем глави, чрез които авторът периодизира изследваното време, и „вътрешна”, чрез която са проследени главните неполитически фактори, допринесли за съществените промени във формите и моделите при воденето на преговори, представителство и посредничество. На места са нужни солидни исторически познания, за да се разбере докрай книгата, предназначена за всички читатели с интереси в историята, дипломацията и международните отношения.


Всъщност тази книга е отчасти основана на необходимостта да се подчертае обхватът на дипломатическите концепции и дейности, особено ако се вземат предвид незападните възгледи и практики, и следователно необходимостта да се внимава с всяко описание, което е прекалено последователно и схематично... Предизвикателството на „да се обхване целият свят" включва не само необходимостта да се обсъждат незападните понятия за дипломацията, но и да се вземат предвид срещите със западните понятия. (с. 2-3)

... тя [книгата] се съсредоточава върху същността на дипломацията, за да хвърли светлина върху нейния променящ се характер, както и върху ключовите събития в областта на международните отношения. ... да схванем дипломацията като привилегирован аспект на общите системи за добиване на информация, представителство и преговори. (с. 9)

Фактически днес ...е налице широко разпространена употреба на термините „дипломати" и „дипломация”, така че да включват културни или спортни дейности, и всъщност дори идеята, че който и да е, и следователно всеки, в чужбина е дипломат за своята страна. (с. 11)

През 1604 г. сър Хенри Уотън, на път да поеме своето посолство във Венеция, изписва името си с изречението „Посланикът е честен човек, изпратен да лъже в чужбина за благото на страната си”, коментар, който си спечелва гнева на Джеймс!