Тук, в райската градина на детството, ние отново чуваме родилния вик на майка ни, облизваме засъхналата по устата ни лютеница, събираме орехи и опитомяваме змии.

В тази градина едно момиче става жена, непрестанно потъва и изплува като кораб. Кораб, помнещ, че който играе на Господ, е невъзможно да потъне.

Аз пък знам, че който пише със сърцето си, не може да не отведе читателите си „горе“. Тихомира прави именно това: помага ни да докоснем небето.

Рене Карабаш

Стиховете на Тихомира Панайотова притичват от „една близост към друга“ и така „напипват живота“. Думите в тях се постигат хищно, създават ферментиращи образи и тревожещи движения, но в крехки пространства. Поезия на екзистенциалното усилие да запазиш себе си, докато се разпадаш, за да се събереш по нов начин.

Петър Чухов