Тодора Радева събира в сборник стари и нови истории за болките, травмите, лутанията и самотата на съвременния човек. Герои, които се разравят до безкрай, търсещи нещо, по-голямо от себе си, нещо, на което да принадлежат. Началото на тези разкази често е малък жест, дребен детайл, разговор или обикновена ситуация, които отключват сюжета – към Борисова градина по време на първия дъжд през септември, към Капана или Главната, селце в Перу, мотел или панелен квартал – и го насочват навътре, към раздробения на парчета собствен свят, който би могъл да се слепи чрез любовта, чрез миналото, чрез изкуството, но много често си остава рана.

Потапящи истории, които белязват. Истории, които имат пряма и сурова връзка с неврозите на днешното.

Мъж, който тръгва да търси неизследван ръкопис, но открива любовта. Жена, хипнотична и пристрастяваща, която живее в болка и празнота. Друга жена, която не може да скъса оковите на упражняваното срещу нея насилие. Птица, заседнала в комин. Художник със сковани от артрит ръце. Двор с люляци. Седем чифта разхвърляни обувки. Образи, които оставят следи.