През стиховете на Манол Глишев протича една особена, неназована пряко тъга - като че ли далечни епохи и географии са обяснявали живота по-успешно. Но при Манол това не е вътрешна емиграция, не и снобизъм, не е "аз съм по-добър от вас и заслужвам повече". По-скоро прилича на скръб по сюблимното, което ни се полага, и все пак сякаш не е разпределено по равно. ето какво ще направим когато всичко друго е наред и всяка злина е поправена а силите ни още са в зенита си ще пишем до краля на белгия сир хубаво е хората да знаят колко красива е нашата позастаряла госпожа европа и затова сме замислили серия пътувания с най-почтена цел да покажем живота какъвто той винаги е трябвало да бъде после кралят ще разпореди необходимото и с теб ще тръгнем от седмочислениците към компостела понеже смятам че денят на европа е коледа когато в рим са се събрали германия и франция то нека тръгнем ден след рождество към будапеща ще си носиш хубави рокли защото на стефановден има концерт на стоте унгарски цигулки който ще открие обиколката това е толкова естествено будапеща е прелестен град и по дунава винаги слиза музика за нова година ще сме стигнали виена имаме среща в бургтеатъра с радецки марш и десетина валса не вярвам да ти е скучно от това че двете хабсбургски столици ще ни посрещнат с красиви звуци и знам къде поднасят най-хубавия най-дъхавия шираз в цяла австрия оттам на запад към манастира мелк където ще чуем неделната служба органистът хер хайгер (ако е още жив) свири така хубаво в огромната църква че даже ти ще се замислиш дали пък да не станеш католичка макар че малката тайна на братството е че бенедиктинците обичат протестанта бах