“Девети април 2003 г. Пред камерите на десетки телевизии американски танк събаря статуята на Саддам на площада пред хотелите „Палестина" и „Шератон", а стотици иракчани се нахвърлят върху нея и започват да налагат своя доскорошен вожд с чехли по лицето. Само няколко месеца по-рано войници с „Калашников" в ръка раздразнено ни забраняват екипът на Би Ти Ви да снима паметника откъм булеварда зад гърба му. Президентът не може да има гръб. Той има само лице, което грее на всяко кръстовище, на корицата на всеки учебник, на стената на всяка сграда... Лице, заради което хората ще жертват душите и кръвта си.
И които, когато стана нужда, не ги жертваха.
Чехлите по лицето на статуята сложиха точката на едно управление, за което не може да се пише само в черно и бяло. Цялото благополучие на Ирак, станал през 70-те години на миналия век една от най-проспериращите и модерни арабски държави, и цялата трагедия през последвалите години на войни са свързани с партията Баас и със Саддам ат Тикрити. Роден в семейство на бедни селяни и останал сирак на девет месеца, обожествяван от едни като пряк наследник на Али, зетя на пророка Мохамед, и ненавиждай от други като кървав сатрап, той е един от най-дълго управлявалите лидери и една от най-спорните личности в съвременната история.
От 1980 г., когато се сблъска с армията на аятолах Хомейни, до последния смазващ удар от военната машина на Америка Ирак непрекъснато воюва. Тези години от историята на страната, люлка на най-древните цивилизации, са под управлението на Саддам Хюсеин. Официално той пое цялата власт в свои ръце през 1979 г., а в предходните години като вицепрезидент водеше преговорите за въоръжаването на страната и бе в основата на национализацията на петролната индустрия през 1972 г. Явлението „Саддам" трудно може да се вмести в крайни и еднозначни оценки. Както не може да се зачеркне онова, което партията Баас е направила за изграждането на Ирак като модерна държава, така е и тъжно за един народ, който години наред гласуваше сто процента с една и съща бюлетина.
При пътуванията ми в Ирак виждах как хората се кълнат, че със сърцата и душите си ще защитят Саддам. Достатъчно беше обаче да се излезе зад граница, в съседните Сирия и Йордания, за да се чуят за него страшни неща. Поради страха от режима външният човек не можеше да усети доколко иракчаните си дават сметка в каква страна и как живеят, дали изобщо за тях има значение кой ги управлява.
Четвърт век Саддам бе навсякъде - по бетонни пана на кръстовищата, на портрети в хотели и магазини, в новините и във вестниците, дори на ръчните часовници. Показната любов към президента, премиера, главнокомандващия, лидера на партията Баас и председателя на Революционния команден съвет не бе само плод на народната обич, нито пък уродлива показност на едноличната диктатура. Ирак е един от тъжните примери в съвременната ни епоха, че неприемливото за западните демокрации еднолично управление има перверзно устойчиви корени в арабския свят. И в постколониалните години, и след разрушаването на двуполюсния модел арабите не бързат да градят демокрация по западен образец. С няколко изключения почти всички държави от региона се управляват от „просветени диктатури". Извън този списък са страни като Ливан и Алжир, но тяхната съдба през последните десетилетия не е за завиждане. Системите на управление в съседните на Ирак ислямски държави надали са по-демократични според западните разбирания, но са по-добри само защото са по-удобни. Докато бе преграда пред фундаментализма и градеше една модерна светска държава, Саддам се радваше на симпатиите на Запада и получи военна и икономическа помощ за десетки милиарди долари. Когато престана да бъде удобен, стана Сатана." Валентин Костов