"Епиграфският паметник още не е намерил полагащото му се място в нашата култура - дори като материална вещ в музеите на него с малки изключения, обикновено е отредено най-забутаното и невзрачно място. Ако е придружен с някакво изображение, обикновено то привлича вниманието - на надписа се гледа като на нещо странично. За обикновените хора той е предмет, дошъл от далечното, неясно хронологически минало, и затова е облъхан от някаква особена атмосфера, дори може би е заключил в себе си неразгадани тайни, или пък обратното - ненужна вещ, най-много да се употреби като строителен материал.
А българските земи като част от древния свят са богати с епиграфски паметници и тази антична традиция, въпреки упадъка у нас през епохата на късната римска империя и неспокойното начало на византия, успява да се запази до Първото българско царство - това са безценните за нашата история първобългарски надписи, съставени на тогавашния говорим народен гръцки език."
Ето защо предлаганата книга цели да представи в общи линии една материя, чрез която се допълва съществено познанието ни за античния свят, като обясни нейната специфика и значение на тези, които навлизат в науката и трябва да имат специално професионален интерес, а и изобщо на интересуващия се читател.