Кое е общото между песента от Франц Шуберт „Смъртта и момичето” и „Една българска роза”, изпята някога от Паша Христова?

А между „Прощалната симфония” от Йозеф Хайдн и „Моя страна, моя България” от Емил Димитров?

Или между симфонията „Турангалила” от Оливие Месиан и сингъла на Луис Армстронг „What a wonderful World” ?

В романа „Преследвачът на звуци” тези творби се оказват от съдбоносно значение за няколко музиканти от периода 1968 - 1973, свързани помежду от скритото им желание да напуснат България, която след чешките събития от 1968 г. попада в нов „ледников период”.

Връзката между тях е един невидим преследвач на звуци, който знае всичко и дори повече от самите тях за личните им драми, за желанията и плановете им. Той ще се изправя на пътя им във всеки важен момент от живота и смъртта на героите в този сложен разказ за съдбата на няколко млади български музиканти във времето на Голямата подлост.

За своя нов роман Леа Коен е проучила над 2000 страници непубликувани документи, които разкриват шокиращи читателя факти за известни хора и събития от близкото минало.

Влади пое написаното и се зачете на свой ред.
Изведнъж светът около него се смали, после изчезна. Той остана сам в непознато и огромно, ненаселено от обикновени хора пространство, подобно на фабрично хале, в което върху големи дървени маси десетки, стотици мъже в сиви костюми и жени със строги безизразни лица и с опънати назад на тила коси обработваха прости бели пликове, в които напъхваха старателно написани доноси. После пликовете поемаха своя неведом път, тръгваха за летища, за гари, дори за концертни зали и за консерватории, влизаха в апартамента на Хачатурян, а после в хотелската стая на една българска Татяна, за да я изкарат от топлото й легло и да я закарат в едно студено, влажно мазе. Веднъж поели своя път, белите листи с доносите достигаха целта си като снайперистки куршум, който поразяваше безпогрешно целта, в която се целеше.