Може ли времето да има край, а събитийността, с която сме свикнали, да стане парадоксална? Може, ако някой е програмирал и подредил събитията и нас самите в тях. Което означава, че времето е замислено от загадъчните си проектанти като самоосъщесвятващ се цикъл, макар и да ни се струва, че е линейно, разгръщащо се до безкрайност.

Какво би станало в края на времето? Ще настъпи може би нещо като гигантско завихряне, торнадо, в което събитията от миналото, настоящето и бъдещето ще се завъртят вътре във фунията. А каква би била нашата участ в едно самозатварящо се, самопоглъщащо се време? Оцеляване, ако вибрираме с достатъчно висока честота, ако сме в равновесие и ако сме преодоляли поляритета на нашия холографски експониран свят.

Има много признаци, че се приближаваме към точката Омега, в която линейното време свършва, а всички ние се оказваме на трамплина, за да осъществим един невероятен, невъобразим многоизмерен скок в едно ново ненаселено, очакващо ни пространство, в което вибрацията е място, а мисълта моментално става форма на проявление.