"Няма да стана художник - казах аз. - Ще стана писател".
Така завършва "Истанбул", книгата на писателя, който умее да рисува с думи. Едно обяснение в любов към града, наричан "зеницата на света", история в която естествено съжителстват красотата и тъгата, нежността, надеждата и силата на духа, разказ за израстването и преплитането на една изключителна личност с един изключителен град.
Ключови думи: Нобелови лауреати
Орхан Памук е авторът, който “в изследването на меланхоличната душа на своя роден град разкрива нови символи на сблъсъка и взаимовръзките между културите”. Тази формулировка на Академията, присъдила Нобеловата награда за литература на Памук преди три години, фокусира вниманието ни върху романа “Истанбул”.
Това е творба, в която авторът се прекланя пред красотата на градските пейзажи, пред магичното море на Босфора, пред архитектурните забележителности и паметници от отминали епохи. Същевременно Памук не пропуска да разкритикува мизерията, и пустотата в душите на хората, които, затворили се в собствената си тъга, се примиряват с нелеката си съдба.
Тъгата, меланхолията формират местния манталитет, в който е заложено едно почти трагическо чувство за обреченост. Именно това според Памук поражда житейската драма на всеки един истанбулчанин, и в този смисъл авторът се оказва също обладан от носталгия - по отминалото детство и младост, по спокойното битие на града от преди половин век.
Памук брилянтно съумява да опоетизира своя живот, но за да не рискува да попадне в клопката на прекаляването с личния сантимент, той се насочва към искрено лирическо преклонение пред родния град, пред историята и развитието на Истанбул. Авторът най-вече се възхищава обаче на хората на изкуството, пресъздавали различните лица на Истанбул през миналите векове. В книгата присъстват и гравюрите на Мелинг, и “колекцията от факти и чудатости” на енциклопедиста Решат Кочу, и писмописците на града като Ахмед Расим, както дори и Гюстав Флобер със своите писма /и своя... сифилис/. Художествените артефакти, които Памук внедрява в страниците на своя роман, присъстват живо, обиграни са не само с невероятна ерудиция, но и с леко иронични отсенки. Тези “творби в творбата” са важни за Памук, защото доказват тезата, че Истанбул е истински космополитно място, град с глобална мисия, съумял да заличи разделението Изток-Запад.
В културното многообразие, но и в местната колоритност на Истанбул, се прокрадва онази тъга, която ни пречиства като читатели и ни обогатява душевно. А това е основна мисия на истински талантливите писатели – а според мен Орхан Памук е именно такъв. И с основание получи своята Нобелова премия!
Цветомир Цанков, Хеликон – Габрово
Орхан Памук е роден на 7 юни 1952 г. в Истанбул в семейство с добро обществено положение - баща му е директор на турския клон на IBM. Орхан Памук завършва Робърт колеж, по това време вече средно училище, след което учи архитектура в Истанбулския технически университет. През този период той започва да се занимава основно с писателска дейност. Завършва журналистика в Истанбулския университет през 1977, а от 1985 до 1988 посещава Университета Колумбия в Ню Йорк и Университета на Айова. През 1982 се жени, но през 2001 се развежда.
През 2005 г. две турски професионални асоциации завеждат наказателно дело срещу Орхан Памук заради негови противоречащи на турското законодателство изявления във връзка с Арменския геноцид от 1915-1917 и избиването на 30 000 кюрди от турското правителство. През януари 2006 обвиненията са отхвърлени по процедурни причини.
На 12 октомври 2006 е награден с Нобелова награда за литература.