Има моменти от човешкия живот, които наричаме кръстопътни, защото в миг на прозрение или по ирония на съдбата забравяме самоувереността си на успешни хора и ни обзема внезапно усещането за изгубеност. И тогава съзнаваме, че „ние сме се подвели / егоистично да ловим моменти на тясно“, а „хоризонтът далечен не стига / в на мнозина мечтания свят“, за да изберем нов път и посока.
В подобни критични житейски ситуации се нуждаем от находчивостта на онзи приказен герой, който успява да превърне великана човекоядец в мишка. Или от мисълта на философа, която да ни преведе през противоречивия свят. Или от дарбата на твореца (художник, музикант или поет) да претвори голямото в малко, за да стане невидимото видимо и да се открият пътеките, по които да стигнем до познанието за света и себе си.
В книгата „Напоням за нещо си“ Мартин Димитров е събрал емоционални мигове – лични и чужди, които вгражда в образа на лирическия герой – модерния човек. Авторът умело облича в смели метафори преживяванията, съмненията и духовните търсения на своя съвременник по пътя на познанието и себепознанието. Стилът на книгата би могъл да бъде определен като модерен синкретизъм, което обяснява нейното жанрово разнообразие. Сред стихотворенията – лирически чувствени или философски вглъбени, сред осемте части читателят ще намери и кратки прозаични текстове – есета, истории, импресии, чиито сюжети създават своеобразен контекст, необходим подхваната тема да бъде пълноценно осмислена. В мерена реч, в бял стих или в проза, творбите интерпретират екзистенциални проблеми, поставят на преосмисляне нравствени въпроси, на които във всеки век човекът търси отговори. И не само това. Книгата предполага да бъде възприемана и като драматургичен текст.