Нестихващият и до днес интерес към картините на Димитър Казаков не само от колекционерите надали се дължи само на неговата своеобразна екстравагантност, която по-скоро бележеше разликата между творчеството и всекидневието, доказателство за което бе и неговият прякор - Нерон. Част от този интерес вероятно се дължи и на факта, че неговите картини не само са правени, преди "светът да се размагьоса", но и че сега, при цялото разголване на съвременното общество и тотално размагьосване, хората имат още нужда от магията изкуство.
И ако сега можем да определим Нерон като един от най-ярките представители на "идиличната линия" в българското изкуство на ХХ век, то това би трябвало да стане на базата на разширеното понятие за идилия, а именно не като бягство от света, а идилията като форма на безвремие или на вечността, и конкретно за Димитър Казаков като послание на един творец, който живееше в хармония с природата и свеждаше глава само пред тайните на Вселената.