Тази книга трябваше да бъде написана.
Българският народ имаше нужда от тази книга. Имаше нужда да види мястото си във вековете, на континента и в света, да съпреживее мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да надникне в мрака на собствената си душа.
Това, което направих аз, отдавна трябваше да го направи някой от историците – да напише цялата история на българите. Общите истории, написани от много автори, са аморфни, разностилни и дисхармонични – всеки от историците изследва един тясно ограничен исторически период, не споря – изследванията им са ценни сами по себе си, но вторачени в своето дърво, те не виждат гората (кой го беше казал?).
Писането на „Хрониките“ бе самотна одисея. От началото на 2005-а до края на 2009-а – пет години, всеки божи ден, няма неделя, няма Великден, от разсъмване до мръкнало четях и пишех, от стотици прочетени страници изстисквах една...
Още в началото ме поведе идеята на Паисий, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести.
Съзнателно търсех диалог с читателя, споделях с него, спорех, предизвиквах го – не му преподавах уроци, не му четях лекции, а го правех свой събеседник, свой съучастник, свой спътник в лутането из мъглата на вековете;
обявих скуката за духовна чума, скучното писане – за интелектуално убийство, използвах езика на поезията и похватите на драматургията:
докато историците описват безпристрастно историческите факти – аз изобразявам личностите, историците споменават личностите покрай събитията – аз разкривам събитията чрез съдбата на личностите. В това е разликата. Без личности историята е мъртва.
„Български хроники“ не е научен трактат, а поема, написана в библейски стихове, в духа на скандинавските саги, на древногръцките и древноримските епоси: емоционално и пристрастно, с гняв и възторг, през плач и смях –
предизвикателството ми срещу скучно написаните академични истории се превърна в мисия: да напиша епоса на българския народ.
Успял ли съм – ще се произнесе безпощадният съдник: времето.
Засега, както казва академик Антон Дончев: Ти накара българите да четат своята история.
Това ми стига.
След мен нека други напишат историята на българите по-добре.