Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

В „Цивилизацията“ Кенет Кларк казва, че за един народ се съди по неговата история и култура. В „нашата мила родна страна“, където историята се пренаписва със смяната на поредното правителство, а културата до изнемога е разпъната на кръст, това което ни индентифицира като българи пред света, непроменено и непреходно е българското народно творчество, единствено и неповторимо със своето разнообразие и богатство.

 Едва ли има друг народ по света, който може да се похвали с такава самобитност и многообразие на обичаи и традиции, на песни и танци, обрисували облика и одухотворявали бита на българина през вековете.

Стоян Вълев, автор на пиеси, телевизионни сценарии и сборник разкази, най-популярни от които са „Българският Декамерон“ и „Време за изневери“, в последната си книга е подбрал и преразказал най-страшните позабравени български приказки, макар да предполагам, че много хора като мен едва ли са чували и за една от тях.

Всеки от малък помни, знае и може да разкаже поне една приказка от Шарл Перо, Андерсен, братя Грим или Оскар Уайлд, но когато става въпрос за български приказки, много хора се затрудняват да назоват дори една. А те, нашите народни приказки са едно от най-големите богатства на нашия, българския фолклор.

Но защо страшни?

Защото се разказва за духове, таласъми, змейове, човекоядци, вампири и мъртъвци.

По-лоши, по-страшни и по-зли от тези приказни, митични същества са хората.

По-страшни със своята злоба, завист, дребнавост, алчност и инат.

Разбира се това не са приказки за лека нощ, но те целят да покажат на децата, че в света в който живеят не всичко е цветя и сладкопойни чучулиги. Че трябва да се научат  да разпознават и да се пазят от злото, и да се възпитават в добродетелност, любов към красотата и стремеж към съвършенството.

Това са приказки, които могат да се четат и от малки, и от големи. По всяко време и на всяка възраст, като всички други приказки.

Защото, Тя-приказката, е винаги красиво и увлекателно разказана история, поуката от която съпътства всеки един от нас през целия му съзнателен живот.  

 Интересното в тези най-страшни български приказки, е, че контрастът между доброто и злото не е  ясно разграничен, а е някак размит.Сякаш добрите не са толкова добри и лошите не са толкова зли. Четейки ги една по една, човек неминуемо остава с убеждението, че в основата на злото лежи доброто, а в тази на доброто - злото. И това сякаш ни кара с по други очи да погледнем на тези приказки, в които са приказни героите, а историите истински.

В крайна сметка най-важното е и най-страшните български приказки да бъдат прочетени и да се знаят,  защото и те са неделима част от богатството на нашето фолклорно наследство.