Да знаете, подобно на наполеоновите войници, доста инженери носят в раницата си... не, не маршалски жезъл, а писалка!
И видят ли свободно време...
- За пръв път ми се отвори пролука в Рабатското инженерно училище - между '83 и '87-ма.
Имах по дванайсет часа седмично, та заседнах над хартията. Повестта ми "Да бъдеш и да не бъдеш" беше толкоз апокрифна, че едва напоследък си припомних за нея. За съжаление пак ми изглежда актуална.
- За добро или зло френската фирма, в която работех - пак в Мароко - фалира и ето че отново имах всичкото време на света. В Casa Bella. Тази дупка-полухотел е описана в "Старите кактуси" и е позната на всички закъсали сънародници.
Естествено е, след като над осемнайсет години живях извън страната, да ме интересува контактът на нашия доскоро капсулиран свят с богатия, високотехнологичен на западното общество.
Имах смущаващото усещане, че следваме сляпо всичко най-лошо, без да притежаваме коректива на едно демократично общество достигнало зрялост.
Изборът на героите? Всички са бежанци като родителите ми, като приятелите ми навън
- бретонци (но не французи!) или уелсци - не англичани! С тях заселих книгата. И "бедната ми милионерка" Бриони Прайс е уелска, но от
Аржентина...
Всичко беше хем истинско, хем... позволи да разгърна теория-мечта за страната ни.
Друго? Да пожелая на читателите да предприемат туй "пътуване през два иначе несъвместими свята, пресекли се по невъзможен и романтичен начин в една усмивка" (израз на критика ми от "Буквите" Боян Паничаров).
- Роден съм в София, но открих град, дето не е за хора. Та се смотах из планински сокаци (нещо като "вътрешен емигрант"). И понеже бях заобиколен от гадини всякакви - писах за тях. И за селските ни чешити. Така с усмивка се измъти "Нинджи и неговата глутница".