Ние, българите, имаме поверие, че „човек, когато посети непознато място и то му хареса много, и иска непременно да се върне отново там, трябва да вземе от земята малко камъче и да го прехвърли през рамо зад гърба си.”

Не помня дали съм изпълнил това поверие преди тридесетина години, когато за пръв път посетих този зашеметяващ и поглъщащ човешкото съзнание град (Цариград) и неговите „водни гирлянди”: Босфора, Мраморно море и Златния рог, но от тогава – до днес, в ролята си на екскурзовод, вече десетки пъти минавам по едни и същи маршрути, обикалям из руините на императорски дворци и запазени султански сараи, скитам по порутените зидове на византийски църкви и достолепни султански джамии, по непрекъснато променящи се булеварди и тесни калдаръмени сокаци с мирис на старо загнило или овъглено дърво и дъх на далечно минало, минавам по все по-интересни туристически маршрути и исторически обекти и винаги пъхам в своята „раница на спомените си”, която постоянно е на гърба ми, все нови и непознати неща, като че ли идвам тук за пръв път.

Тогава, преди години, мостовете над Босфора бяха два – сега са три. По моста Галата не минаваше трамвай – сега минава. Между брега Йеникапъ на Мраморно море и Бейоглу нямаше метро – сега то стига чак до квартал Левент („истанбулския Манхатън”). Под Босфора го нямаше тунелът „Мармарай”, сега преминаването с трамвай или кола през него е най-голямото емоционално преживяване, което спира дъха ти. Нямаше го и „Метромоста” – най-новата „перла” на Златния рог, нямаше ги небостъргачите от рода на „Сапфир” в квартал Левент, а най голямата джамия в света, кацнала на седмия връх Чамлъджа и летището в азиатската част” Сабиха Гьокчен” навярно са били още на чертожните бюра на проектантите. Нямаше го и водно-светлинното шоу в квартал Кадъкьой и още безброй, поглъщащи погледа и вниманието на човека , все нови и още по-нови неща.

Изглежда това е причината, която ме накара да подредя „позаспали” спомени, преживявания и мисли за всичко в този сложен лабиринт от природни и исторически дадености; да подредя всичките тези неща и да ги споделя с хората, които за пръв път попадат в този невероятен град – столица на четири загинали вече империи (империите загиват, но градовете остават и ги надживяват), град – родил се на два континента (единствен в света) за да обедини „мераците” и стремежите на десетки владетели и пълководци да го притежават.

Това беше и основния повик в дъното на моя разум да напиша този Пътеводител.

Убеден съм, че четивото ще бъде много полезно за любознателните туристи и младите екскурзоводи.

Приятно четене и попътен вятър из „водните гирлянди” на Истанбул!

Сергей Велчев